Този пост е от поредицата постове, които искам да посветя на едномесечния си престой в Мумбай през 2006. За сега има още един пост на тази тема:

Скоро си спомних как си тръгвах от Поуай и как стигнах до летището. Тогава бях решен този път да не позволявам на такситата да ме измамят и реших да стигна до летището с авторикша. Когато пристигнах таксито ми отряза главата през кръста по индийските стандарти. Може би отидоха към 400 рупии. Така ще този път си намерих рикша с шофьор, който говори английски и се пазарих за цената - 200 рупии. Ако не беше този пазарлък, пътуването ми щеше да струва около 80 рупии, но точно тогава мислех, че съм направил голяма сделка. Дори шофьорът - едно младо момче не успя да разбере, защо искам да му дам 200 рупии за курс, който излиза около 80 рупии.

Качих си багажа в малката авторикша и се включихме в лудия трафик. Други рикши се разминаваха с нас на сантиметри, а отстрани виждах асфалта и си представях как багажът ми ще падне на някой завой. Естествено всеки натискаше клаксона като за последно. По едно време усетих, че влизаме в някакво гето и за момент ми мине през ума как шофьорът ме оставя насред гетото и изчезва с багажа ми. Реших да го заговоря, въпреки че бях разбрал, че не говори много английски. Питах го дали си има приятелка и той ми каза, че си няма, защото кара авторикша. Това в много случаи значи, че шофьорът дори спи в авторикшата. Също да караш авторикша явно не беше от доходните професии в Мумбай.

После започна да си пее някакви боливудски хитове. Подминаваме някакви гета, всеки натиска клаксона, не знам какво вече си мисля, а той си пее. Пита ме защо не съм говорел хинди. Аз му обясних, че да говоря хинди няма да ми купи нищо за сега. За по-нататък не знам. Накрая като стигнахме, му дадох 200 рупии и той пак ме изгледа, и ме пита защо му давам 200 рупии като на брояча пише 80. Аз му казах, че за толкова сме се пазарили и сделката си е сделка, но той пак не разбра. Тогава му казах, че му давам 200 рупии, за да покани момиче на среща и да я заведе в МакДоналдс (сравнително скъпо място за хранене в сравнение с индийските евтини ресторанти). Той ми се изхили и взе парите.

После на летището ме освободиха от още 100 рупии, даже искаха да се здрависват с мен защото са ми показали пътя към терминала. Едвам се отървах от тях. След много трудности, успях да се кача на полета за Лондон, като идеята беше да се опитам да сляза в Милано, където имах трансфер. В Индия не успях да уредя това, но Милано вече беше друг свят - Европа.

Снимката е от: http://www.camylee.com