Вчера бях на един уъркшоп, който местният център организира. Първият талк не беше зле. Един холандец говореше за своите открития за честота и морфология. Вторият - за онтологии в които разни свойства, които не са важни (essential) бяха представени в онтологията в специфична област. Но това, което ми хареса най-много беше талк-а на Стийдман. Дори като оставим настрани претенцията за най-добрия парсер. Типично британски шеги (например, че ако аз взема едно яйце, то цветът на стената винаги остава същия, както ръководството на консервативната партия :)). Последния талк беше на американка. Изследванията бяха интересни и също имаше шеги - как интровертите и екстровертите реагират различно на определени ситуации, за това са имали нужда от интроверти за експериментите, а най-естественото място да ги намерят е било MIT :)

Беше доста интересно, станах в 7, бях на откриването, после обяд, после отново и вечерта писах малко по тезиса си, после в супермаркета. След това се прибрах, взех си Империята отвръща на удара (гледам видео, за да си почина, а докато си почивам да си подобря италианския). Отидох до пералнята, после прекъснах филма да си взема дрехите и търсех нещо за страните от Централна Америка (това в добвка на хинди-то също се води за разтоварване). Междувременно следях какво става с българските индекси и колко съм далече от първия милион. Оказа се, че съм доста далече. Но това не ми пречи да се образовам (докато си почивам) по технически анализ и да готвя големия си удар с невронни мрежи. За нещастие, обаче нещата отново започнаха да излизат извън контрол. Тогава, когато по-лесно е да знаеш, че Омаха се намира в Небраска, има над 300 000 жители и е център на хранителната индустрия, отколкото да обядваш макарони без да се накапеш.

Тогава простите неща се превръщат в много сложни задачи, започваш да ги правиш бавно, да внимаваш докато пресичаш да не те блъсне нещо. Така си спомних за един друг ден, преди около 2 години, когато отново бях тук, бях си разлял сок от боровинки върху джинсите и валеше ужасно, и целия бях мокър. Тогава реших, че най-добре ще бъде да се прибера и да не правя нищо, защото най-вероятното е да направя някоя непохватна глупост. Тогава легнах на леглото ми и спрях да мисля за всичко. След което разбрах как се чисти сок от боровинки от джинси (с вряла вода) и успях да поправя поражението. В такива моменти всичко, което е в повече те дразни: две бележки, хлебчето от ресторанта, каталозите, два монитора, две клавиатура, вестници, две книги, телефони, кабели, дори снежната шапка на върха на Алпите. Много по добре би било една празна бяла стая - както Ума Търман беше боядисала офиса в мюзикъла "Продуцентите" (с италиански субтитри).

Интересното е, че нямах никакви подобни затруднения в Масачусетс, защото си говорех тотални глупости с наемодателите ми: янки-католик и половин-ирландка/половин-германка. И си правех чай, и ползвах високоскоростен интернет навсякъде. Сега ползвам по-бърз от българския, но само в офиса, а някои неща дори са забранени (като Скайп). Добре поне, че не са го направили както в Мумбай, след като си тръгнах. Интернетът се спира в 11 вечерта и се пуска в 7 сутринта, за да могат студентите да не се разсейват, а да учат (и същевременно да спестим една-две рупии)... Понеделник. Това беше деня. Беше 13 градуса и валеше. Мразя понеделниците (както всеки), но този беше прекрасен и продуктивен. Със сивия чадър дори ми казаха, че съм бил приличал на английски джентълмен (много смешно). Но сега е сряда, написах доста глупости и след един кен Кока Кола може и да започне продуктивната част на деня.